Има един въпрос, на който нашата историография дължи ясен и категоричен отговор- имало ли е в България фашизъм и антифашисти преди 9 ІХ 1944 година или не е имало. Първо пред паметта на загиналите, второ в името на науката и трето и най-важното- пред съвестта на децата ни.
Преди извесно време слушах по телевизията гъгнещите брътвежи на проф. Георги Марков, който ни обясняваше големите заслуги на цар.Борис ІІІ към българския народ- не бил фашист а бил голям патриот и държавник. И не само той е на това мнение. Редица сегашни наши „политически сили” Казват: „ У нас не е имало фашизъм и не е имало антифашисти. Имало е морално пропаднали типове, терористи”
Сериозната историческа наука обече казва друго. Професор Нисим Аладжемов , политолог и дългогодишен преподавател във ВХТИ-София, привежда поне девет характеристики на обществото от това време: едноличен режим на цар БорисІІІ; колониален характер на страната ни към Германия; ликвидирането на свободата на словото и печата; цензура; закон за защита на държавата от 1939 г.; закон за защита на нацията от 1940 г.; антисеметска политика в действие и т.н. Все неща, които говорят за наличие на първокласен фашизъм в България.
А ето как аз, тогава 8-10 годишно момче съм видял събитията в гр.Перник за времето от 1941 до 1944 година. Тогава нямаше телевизия, телефони, мобифони, джиесеми. Радиото беше запечатено с червен восък на станция София. Източник на информация- безжичният телефон, който работеше безупречно на улицата, по кафенетата, кръчмите и занаятчийските дюкяни . Това на пречеше на нас децата да бъдем така добре ориентирани политически, както днешните деца са ориентирани в компютърната техника.
България влезе в съюз с фашистка Германия. Магазините се изпразниха. Всичко- обекло, храна, гориво заминаваше за Германиия. На нас се раздаваше в минимални количества срещу купони. Получавахме по 300 грама хляб на ден ( някакво брашно смесено с картофи) и аз го изяждах по пътя от фурната до вкъщи. Баща ми почти през цялото време беше запас в казармата.
Пролетта на 1941 година.Пред погледа на насъбралите се от двете страни на шосето гладни и опърпани деца се точат безкрайните колони на немските воиски. Те нападнаха Югославия и Гърция от изток а не от запад. От България. След тях вървеше нашата армия.
Перник беше 21 хиляден работнически град.Народът се отнасяше без активна съпротива, но с недоверие към политиката на правителството. Общо взето същите чувства, както и сега. Тогава ни тласкаха към съюз с Германия в името на „връщането на изконните български земи” а сега ни убждават, че ликвидирането на промишлеността , присъединяването ни към НАТО и допускането на българска земя на американски военни бази е за наше добро.
Повратна точка в настроението на хората, големият водел беше 22.06.1941 г., когато Германия нападна СССР. Защото нападнат беше не социализмът и комунизмът. Нападната беше Русия- нашата освободителка. На източния фронт умираха руски хора- деца, жени, старци. Избиваха ги германски войници, които ядяха български хляб. И нашите хора се стреснаха- досега добре, ами от сега- накъде? И всички перничани в душите си станаха антифашисти
Особено показателно в това отношение беше поведението на белогвардейците. В града живееха и работеха много руски бежанци, дошли след гражданската война в Русия. Всички те като един заявяваха навсякъде открито и без страх от каквито и да е репресии:
-Хитлер е глупак. Той Русия не може да победи. Тя е необятна. Той няма хора да я окупира. Той не може да сложи дори по един полицай във всяко наше руско село.
Чичовците ни ги закачаха:
- Айде бе, нали мразите Сталин. Запишете се сега доброволци в германската армия и идете да воювате срещу него.
- Вие в нашите отношения със Сталин не се бъркайте. Това си е наша вътрешна работа. Но германците в Русия работа нямат!
И нито един не отиде да воюва срещу родината си.
Разбира се, и в Перник имаше проправителствената организация „Бранник”, която раздаваше на членовете си униформи, шейнички, ножове и др. съблазни за младежките очи в бедните военни години, но членовете й бяха един файтон хора, главно от средите на кръчмари, спекуланти и тук-там някой отявлен фашизиран елемент, какъвто беше например Цанко Живков. Този „писател” три пъти през живота си сменя вероюто си. Първо фашист, после комунист и накрая ревностен антикомунист.
Ние децата, завистливо поглеждахме към шейничките и футболните топки на бранниците. Разбира се и дума не сме обелвали на тази тема- намръщените лица на бащите ни даваха ясно да се разбере, че „тая няма да я бъде!”
В училищата най-добрите ученици бяха антифашисти-ремсисти, земеделци, звенари, анархисти.
Партизаните и нелегалните не бяха терористи а антифашисти и идеалисти.
Та, могат ли споменатото по-горе професорче и въпросни политически сили да дадат ясен, недвусмислен и точен отговор на въпроси от следния род:
- Какво търсеше българската армия през Втората световна война в Кавала, Солун и на остров Тасос? Кога този остров е бил български и кога там са живели българи?
- Чия работа вършеше българската армия, избивайки югославските и гръцките партизани?
- България беше във война с САЩ. На чия страна?
- Да не би , случайно,ръководителят и организаторът на тази дейност, главнокомандващият българската армия цар БорисІІІ да е антифашист?Защо най-големият парк и най-големият булевард в столицата носят неговото име?.
И т.н. и т.н.
Разкажете ни с думи прости за да обясним на деца и внуци какво да любят и какво да мразят.
Тези дни стотици хиляди хора по света направиха шествие- „Безсмъртният полк”
Имат ли място там българи? Имат. Но, засега, мястото им е в Епопея на забравените от Иван Вазов. Срамувам се за тези хора, които са забравили кръвта на майки, бащи, деди, чичовци, загинали като партизани, нелегални и войни по фронтовете на Втората световна война в борбата срещу фашизма. Ние българите дадохме на света Никола Вапцаров, най-големият антифашистки поет, чиито граждански подвиг може да се сравни само с този на Христо Ботев.
Моят баща също се сражава като пехотинец на Страцин, Стражин и Крива Паланка. Върна се от там с полка си жив и здрав, пеша, прескочи Струма и за един ден си дойде в къщи. От двете страни на шинела му имаше дупки от куршуми ( когато войникът тръгва в атака полите на шинела му се разтварят като ветрило, през което за щастие бяха минали куршумите). В къщи имаше радост и веселба. В съседите- плач, жалост и черни забрадки.
Оценено ли беше от страните победителки участието на българите в борбата срещу фашизма? Да! И то както на никоя друга нация. За сведение на незнаещите- на Червеният площад в Москва в парада на победата през 1945 година долу на паважа пред мавзолея на Ленин маршируваше един български генерал.
Единственият чужденец! Това беше генерал Владимир Стойчев, командир на Първа българска армия, успешно сражавала се в редовете на Червената армия и осигурила съществуване на България като държава.
Тук неволно ми идва на ум една аналогия- Владимир Стойчев и...Бойко.Владимир Стойчев е прославен български генерал. Другото...Едно от званията, които другото носи също е генерал. Някои се опитват това другото да го анализират, характеризират, оценяват, критикуват и пр. Според мен такава една дейност е принизяване на тия, които я вършат.
Българино, поради що се срамиш да се наречеш антифашист?
Нашият българският безсмъртен полк се строява на втори юни. Тогава, като засвирят сирените и ние сведем глави в едноминутно мълчание, под знамето на гениалният български поет и войвода се нареждат духовете на хайдутите , на четниците, на опълченците, на хилядите знайни и незнайни доброволци, загинали за свободата на България. На това знаме пише: „Но стига ми тая награда да каже нявга народът умря сиромахът, умря за правда, за правда и за свобода”. Защото едно е да ти кажат- воювай или ще ти отрежем главата. А съвсем друго е сам да грабнеш оръжието и да се вдигнеш на борба.Ето, там е мястото и на нашите, българските антифашисти.
Това е, което трябва да знаят и да помнят нашите деца и внуци.
Доц.д-р инж. Янаки Спасов
